Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.12.2008 17:01 - Двете пилета
Автор: krasi7 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1895 Коментари: 0 Гласове:
1



               За първи път ги видях преди две години. Вървяха под ръка и лицата им грееха.Не от усмивка или удоволствие. Просто грееха. Бърбореха си нещо и се гледаха в очите, крачейки към близкото кафене. Не знам какво ме накара да ги последвам. Дори седнах на тяхната маса.             Бяха облечени във вехтички но чисти дрехи без излишни труфила. Първоначално не обърнаха внимание, просто не им беше до мен. -         Вие защо така ни гледате? – стресна ме гласът на момичето. -         Ами аз... извинете за нахалството! Несъзнателно го правех. Извинете ме! – безкрайно сконфузено успях да скалъпя две изречения и понечих да стана. -         Не, моля Ви! Вие имате добри очи, кафяви. Просто ми стана малко странно. – спря ме момичето.            И се разприказвахме. Бариерата падна. Боже какви непринудени хора! Все едно се познавахме от години. Надя и Петър. Тя и той. Просто тя и той, безкрайно сърдечни и земни. Надя беше по-приказлива, с отворена душа и неподправена. Лицето и бяло, с дребни лунички, големи дълбоки очи, но с тъмни кръгове около тях, хлътнали и леко мътен поглед. Петър се държеше по-сдържано и покровителствено.             Внезапно той я стисна за лакътя и двамата изведнъж станаха да си ходят. -         Извини ни, но трябва да бързаме. След половин час Надя ще я гепи абстиненцията и трябва да я вкарам в банята на време. – успя да ми прошепне Петър, докато Надя оправяше сметката на бара. И си тръгнаха. Аз си поръчах твърдо питие. Наркомани! Да, наркомани! Поне тя със сигурност. Ама защо бе деца?!             Беше изминало доста време от внезапната ни първа среща когато ги срешнах отново. Пак на същото място. Надя ме видя първа и размаха ръце: -         Ей, приятел, здрасти! Как си? – и веднага ме хвана под ръка. Петър се  нареди от  другата ми страна. -         А пък Петър ми купи две смеещи се гугутки. Момче и момиче. Ама мацката не го иска момченцето, все му бяга и се кокошини когато я наближи. – Надя беше като голям камък – търкулнеше ли се с приказките и обесненията нямаше спиране. Седнахме в същото кафене и си поръчахме. -         И да ти кажа! Пешо ми ги купи и ми предложи да се оженим. Ние и сега си живеем заедно, но той ми предложи. А пиленцата са ми сватбен подарък. За повече няма парички. Ама оная, мацката де, хем го иска, хем не го иска. Все една такава накострежена...             И двамата сияеха от удоволствие. Петър уж беше по-въздържан и по-вглъбен, но и той не спираше да говори.             - А прахчетата, те няма ли да Ви пречат да живеете? – малко глупашки попитах аз, но очевидно въпросът ми не беше неочакван.  - Ако искаш да знаеш, ако не беше Пешо аз нямаше да се закрепя. Колко пъти съм си говорела с банята...Добре, че ме намери и ми опуха праха. Голяма мъка! – Надя ме изгледа с укор и се сгуши в Петър.             Той само кимна с глава и наведе очи.             Говорихме още дълго и накрая се разделихме съвсем като приятели. Надя ми се извини, че на сватбата им нямало да има гости и затова не ме канят. А и незнаят кога точно ще бъде.             Беше изминала повече от половин година. Вървях по „Витошка” и се разсейвах по витрините. И я видях! Надя стоеше насред булеварда и гледаше надолу по посока на „Света Неделя”. Спрях до нея. -         Надя, здравей! Къде е Петър, защо си сама? -         А? Какво къде? – погледна ме тя с много бистър и много празен поглед. – Няма го, тръгна Петър. Преди седмица тръгна с трамвая. Ама каза, че е само за няколко часа и ще си дойде. И аз си го чакам. Това е Петър, моят Петър, той винаги си изпълнява обещанията. -         Ела Надя, ела да пием кафе! Петър ще ни намери. -         Не, не! Ти пий, аз ще си го изчакам! После двамата ще дойдем да пием кафе. Или не, ти си пий кафе, ние трябва да храним пиленцата. Мацката най- после го възприе момъка. Знаеш ли колко са сладки?! И да дойдеш на почерпката! В неделя. Ще сме си само ние. Ела на „Гургулят” 18. Тавана. – и ме отпрати.             Тръгнах си доста озадачен и малко разтревожен, но не се замислих особено. Едва привечер мислите ми се върнаха към самотната Надя и заминалия Петър. И за празникът им.             Какъв празник бе?! Какъв празник?!             Взех такси и след половин час бях на „Гургулят”. Почуках на вратата на таванската стая. Нищо! Пак! Пак нищо! Натиснах бравата. Не беше заключено. Влязох.             Гарсониера, ухаеща на чистота и приветливост. Само дето Надя лежеше на леглото по халат, с мокра коса и ръцете и бяха прибрани на гърдите. Спокойно и ведро лице. С лунички. И една малка бяла спринцовка до лявата ръка. Проверих пулса–няма го. Сърдечна дейност-никаква. Никаква реакция на зениците. Набрах 112 и съобщих за случай след свръх доза.             Докато чаках екипът да дойде се разходих из жилището. Спокойствие. Като при мъртвец. На масичката имаше малко, луксозно тефтерче. Отворих го и прочетох еднственната изписана страничка:             „ 20 декември 2006 г. Умря Евгени. Сутринта.”             „ Мишо умря на 12 януари през деня. Голям веселяк беше.”             „ Мариян си тръгна и той. На 4 февруари.”             „ Кака Лора и тя умря, днес в 14.00 часа.”             „ Миси и тя вече е miss her. Днес по обяд.”             „ Всички веселяци измряха вече. Умряха всички веселяци.”             „Пепи тръгна с трамвая. Знам, че няма да се върне. Ама аз ще чакам. Останах само аз, Надя.”             „ И аз отивам при Пепи!”             „ Моля те, гледай пиленцата! Те вече свикнаха заедно.” – това явно беше молба към мен.             Не бях плакал така от дете. Просто очите ми изригваха. Защо?! Защо трябва да намираме самотни тефтерчета пълни с толкова много самота и безпомощност. Не можех да проумея.             Дочаках екипа и след обесненията взех клетката с пилетата и се изгубих в моята си самота.              



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: krasi7
Категория: Изкуство
Прочетен: 85559
Постинги: 10
Коментари: 37
Гласове: 2728
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031